Love hides... :) (Вдъхновено от една песен на The Doors)

Love hides in the strangest places.















Love hides in familiar faces.



Love comes when you least expect it.



Love hides in narrow corners.



Love comes to those who seek it.



Love hides inside the rainbow.



Love hides in molecular structures.


Love is the answer.

...

Понякога се чувствам
като смачкана хартийка
от страници на вестник, недочетени,
наситена със спомени - мастилени петна.

carpe diem!

Иван затвори конвулсивно мътнозелените си очи и потъна в топлите прегръдки на привидно красивия и илюзорен свят на мечтите си.
Той Е обикновен човек. Обикновен като името му. Не че всички с това име са обикновени... но просто той беше човек, който с нищо не се отличаваше от другите. По света имаше милиони мижитурки като него, които всеки ден подминаваме по улиците и за чието съществуване едва ли предполагаме. А и дори да предполагаме, не се интересуваме. Той беше невзрачен в пълния смисъл на думата. Среден на ръст, със стари, но спретнати дрехи. Лицето му - бледо като нощна сянка, беше скрито от гарваново черните му коси. Не беше грозен, просто беше незабележим. Дори и да се блъснеха в него, хората не се извиняваха... подминаваха го, преминаваха през прозрачно хладния му силует и продължаваха по пътя си.
Иван обичаше странностите. Наслаждаваше се на неща, които другите смятаха за откачени. Радваше се на малките неща. Усмихваше се като малко дете на есенните листа, изпопадали по прашния асфалт. Опитваше се да улови малките прашинки в ръката си, гонеше вятъра и обичаше на звука от бормашина. Да, той обичаше шумовете и за него беше истински празник, когато съседът му Георги правеше ремонт. Въобще беше човек, който умееше да улови мига. Да го сграбчи толкова силно, да го смачка в огромната си ръка от страх да не го изпусне. Живееше пълноценно. Можеше да се каже, че е щастлив. Най-големите му страхове бяха свързани с това, че някой ден ще се събуди и ще се окаже напълно обикновен и всичките му откачени навици ще се превърнат в банална рутина… че ще се умори, ще се изчерпи и ще се превърне в Никой…
Това беше животът му преди. Сега той малко по малко се преобразяваше.
Обличаше костюма на чудовището, от което толкова старателно бягаше.
Метаморфозата беше ужасна, болезнена. Секундите, минутите на самота го убиваха. Разграждаха духовно слабото му тяло като бактерии... микроби, които царуваха в душата му. Чувстваше се празен, ненужен. Заради нея... Вече я нямаше. Колко банално... заради жена...
Но Елена беше всичко за него.Тя беше активатора в тялото му, който го поддържаше жив.Тя и единствено тя беше причината той да бъде авантюристът, който поемаше по стръмните пътеки в планината без каквато и да била причина.Тя го караше да диша с пълни гърди и да поема аромата на дивата пустота. Елена почина преди две години. Попадна в капана на анорексията. Пред приятелите си Иван повече не проговори за това, но вътрешно мисълта, че нея я няма, го убиваше.
Напоследък пътуваше в автобуси. Постоянно. Качваше се на някой, не го интересуваше къде ще го отведе. Дестинацията беше без значение. Когато нямаш цел и крайната точка е безсмислена. Единствено там можеше да потъне изцяло в себе си, да се самовглъби. Затваряше се херметически в черупката, която той сам изгради. Скриваше се зад високата планина на страховете си, мъката си... Агонизираше бавно и безшумно... Не му пречеше шума, псувните на шофьора, дори нахалните крадци не му пречеха. Той не беше там.
Душата му се рееше някъде далеч, където той и Елена бяха заедно. Не вярваше в Бог, не вярваше в Рая, не вярваше и в науката... не беше наивен хлапак, който си мислеше, че някога, някъде те ще бъдат заедно... Просто нищо друго не му остана... освен спомените.
- Ей, т`ва е последната спирка. Слизай – шофьорът нервно извика на Иван. Устата му остро миришеше на евтин алкохол, в който неуспешно се беше опитал да удави проблемите си.
- Чуваш ли к`во ти казах?
Той го блъсна и на лицето му се изписа ужас. Ужас, неприсъщ за този безчувствен човек. Иван беше мъртъв... Тихо и спокойно в прекрасния си сън, стиснал здраво черен дневник. Шофьорът се обади в полицията и докато нервно чакаше идването им, взе дневника.
Беше на Елена. На първата страница с големи размазани и мастилени букви пишеше: Carpe diem. (улови мига).
Полицаите дойдоха, прибраха тялото на Иван в моргата. Случаят беше забравен. Никой, никога повече не си спомни за странния човек, който обичаше автобусите...

незавършено

Нямам нужда...
От дълъг душ
От картини изпоцапани със туш
От спомени ненужни... празни
От лицемери разни
Не се нуждая
От часове с теб
Уиски с лед
От скици със силуети незавършени
От мечти наполовина скършени
От мрачни дни безслънчеви.
Не се римува.
Банално се получи ми се струва
…

От хаотичния ти свят
Лишен от цвят
От усмивки фалшиви
От часове безцветни сиви
От изхабени думи
Звук на спукани гуми.
Послеслов:
All you need is love.

неизказани мисли

Стоиш на самия край на пропастта.

Мислите нахлуват в съзнанието.

Питаш се: Има ли смисъл?

Мечтаеш за нещо отдавна изгубено.

Чакаш го, а то се е изплъзнало.

Луташ се...

Искаш да сграбчиш времето,

а то все по-стремглаво препуска.

Искаш шепота във вик да превърнеш,

но само глухо ехо остава...

Опитваш се да почувстваш вятъра

и пясъка с длан да докоснеш.

Да се усмихнеш на слънцето...

Искаш...

но не можеш,

защото отдавна не си цял...

Затвори очи и помечтай си

за миналото отлетяло,

което ти погуби безразсъдно.

Нощен разказ

Странникът разкопча бавно ризата си,
обагрена от кръвта на утринната зора.
Бледата луна му беше майка,
а пустинният вятър - баща.
Хаотични мисли проникваха в съзнанието му.
Той беше никой за целия свят.
За човешката вселена напълно непознат.
Мъждукащите светлини на града отразяваха лицето.
Хиляди въпроси с отговор неясен…
А миражът за смъртта бе тъй близък и прекрасен.
Усмивка... и после звук,
разцепващ покоя на тишината тук.
Ножът, право във сърцето е забоден.
Дали духът му в полунощ ще е свободен?
Кръв, покой, празнота, шум на мъртви листа…
И градът неонов заспал е май,
дали ще стигне тази нощ във своя рай?
Утре луната тъй ярко ли ще грее
и вятърът пронизващ по своя път ще вее?
През прозореца отворен бавно навлизаше хлад
и нощна пеперуда летеше край трупа тъй млад.
Хиляди въпроси с отговор неясен…

ПСИХО

Светлина, дразнеща очите,
отразяваща всеки свой блясък в поглед- празен и блуждаещ.
Ничий.
Нечакан гост
разрушава мъртвия покой.
Разхвърля неприлично много хаотичната ти мисъл.
Всеки звук е болка, всяка дума - трион.
Опитват се да влязат,да се промъкнат плавно във кожата ти…
В грапавата кожа на влечугото вътре в теб.
Студенина, гръмотевици, огън...
Жарта догаря, тлее мудно
Пепелта е навсякъде.
Всеки образ е неясен.
Силует без линии, само бледи сенки.
Виждаш отражението си във очите на гарвана.
Плъзгаш се плавно по гладкото острие
на кално-черните му криле.
Тишината те дразни,
спокойствието отказва да се слее с душата ти.
Разяжда всяка клетка като паразит.
Мазолестите ти пръсти привикват с пламъка на свещта.
Всяко сетиво се изостря.
Напрежението взима превес над теб.
Владееш всичко, само не и контрола...
Светлинните кванти разяждат очните ти дъна, чувстваш болка...
Болка, която те прави истински жив.
Отдаваш й се и тя прониква в теб.
Шамани...Писък...Край...
Плаваш на гърба на делфина.
Океанът в теб бушува.
Нека хаосът завладее всичко…